Виолета Марковска замести в телевизионния ефир водещата на „Цветно“ Деница.

Дразни ли я сравнението с предшественицата й и защо изтръпва всеки път, преди да влезе в студиото? Има ли завист между колежките от „Шивачки“ и защо?

Срещаме се на следобедна кафе с идеята да поговорим повече за нея, за това какво я прави щастлива, когато не е на сцената, за плановете й. Едва започнали разговора, разбирам, че с нея няма да ми е лесно, както с повечето гости на нашите страници. Вили е само на двадесет и една, но вече знае цената си. Категорично отказва да говори за интимния си живот и строго пази личното си пространство, защото не смята, че има с какво да заинтригува хората.

„Няма нищо интересно, аз съм едно обикновено момиче и обичам да правя обикновените за моята възраст неща... Относно това с кого си лягам, няма да кажа нито дума, защото това си е моя работа.“ Успявам да разбера поне какво харесва в мъжете – зрелостта и спокойствието. Актриса по професия, тя споделя, че търси синхрона, баланса и уравновесените взаимоотношения, не обича да бъде в очакване и да няма почва под краката си. Когато това се случи, разчита на егоизма си и умението да анализира, които смята за едни от най-ценните си качества.

„Актьорът трябва да е егоист, тогава става все по-добър в това, което прави, има време да се съсредоточи върху себе си и развитието си...“ Когато я слушам, Виолета изглежда като човек, който знае как да постигне това, което й е важно, и не се спира пред нищо, за да реализира целите си.

Няма как да не я попитам дали животът й се е променил след хитовия „Шивачки“, в който тя изигра една от главните роли. „Промени се, защото сега имам много ангажименти. Ето, започвам да водя и „Цветно“, това си е напредък. Малко или много, филмът допринесе за това“. Награда за най-добра актриса обаче взе колежката на Виолета - Елен Колева, която беше възхвалена от всички други, но не и от Елен и Александра Сърчаджиева. „Няма такова нещо, аз поддържам добри отношения с Елен и няма никаква завист от моя страна.

Какво значи една награда? Нищо. Всички сме получавали признания, а моето се случи, докато все още бях ученичка... Така че няма за какво да завиждам“, категорична е младата водеща. За себе си твърди, че винаги е искала да се занимава с кино и телевизия и може би затова е била приета от първи опит в НАТФИЗ – нещо, с което малко от настоящите ни актьори могат да се похвалят. Тя обаче е напълно убедена в уменията си и самоуверено заявява, че не смята следването си в Академията за кой знае какъв подвиг. По-скоро гледа напред и мисли за бъдещето.

Предаването, което води, е истинско предизвикателство за нея. Споделя, че когато влиза в роля, никога не страда от сценична треска, но не може да се похвали със същото, преди да застане пред камерата.

Телевизията е нейна страст от много години и шансът, който получава сега, е нещо много голямо. Не бързайте обаче да я сравнявате с бившата водеща на „Цветно“, Деница. „Много хора казват, че си приличаме, но на мен това не ми харесва. Аз съм това, което съм, и искам да ме познават като Виолета Марковска, а не като заместничка на Деница. Тя е много добър водещ и я харесвам, но двете сме ужасно различни и аз държа да изградя собствен образ, който хората да познават, а не да ме сравняват“, категорична е Вили. Това, което й се иска, е да изиграе роля, която не е типична за хубаво, почти двадесет годишно момиче – на някоя жена с психически отклонения, например.

В момента се снима в много хубав български филм, за който все още обаче не иска да говори. А не е ли взела много дини под една мишница? „Не, в никакъв случай. Аз съм напълно отдадена на работата си и много се радвам, че правя толкова много неща. За сега успявам да ги съчетая.“

А личният живот? Единствено, което споделя, е, че никога не би тръгнала с женен мъж и това е един от малкото й предразсъдъци. Иначе – не обича да говори за това кой стои до нея, готова е да застане зад името си и не се страхува, че някой ще изрови нещо нецензурно за нея.

Категорична е – за Вили най-важно е достойнството.

Илияна Йорданова
сн. Лилия Йотова, Music Idol

брой 25, юни 2008

В брой 25 на Story можете да прочетете още: