Сандра Дойон е канадка и е на 32 години. Заедно с приятеля си Ричард вече седем години кръстосват пътищата на Северна Америка. Заедно са 24 часа в денонощието. Това е една любов на колела. Двама влюбени, които шофират, но ръка за ръка...

Аз съм шофьор на ТИР. Камионът е моят офис, пътищата на Америка – моя територия. Работя с пет милиона колеги, които кръстосват по всички краища на страната, денем и нощем. Всеки мой ден е необикновен. Заспивам на едно място, събуждам се на друго – в друг град, с друг климат, друга страна и друг пейзаж. С Ричард много се обичаме. Заради голямата ми страст към пътешествията той се примири с работата ми и дори започна да пътува с мен.

Срещнах своя спътник в живота, когато бях на 18
Това се случи още докато бях в училището по туризъм и хотелиерство в Монреал. После станах екскурзовод и лесно си намирах сезонна работа. Но тя беше временна и несигурна, а шофьорската работа не е такава. Така на 21 години станах професионален шофьор и взех категория за тежкотоварни автомобили. Бях минала 400 практически часа и си мислех, че мога да се кача и да карам. За съжаление нямах и най-малка представа за това, което ме очакваше в действителност: трудните маневри по пътя, планирането на горивото, техническите прегледи по камиона, умората също. За мой късмет успях да си уредя 10-дневен стаж с една много опитна шофьорка. Тя ми помогна да се подготвя, за да мога да посрещам предстоящите трудности.

Ричард взе книжката си след мен...
Желанието ни бе да работим заедно. Като всяка друга двойка, която има общи планове, например да си купи къща или нова кола, нашият бе – да пътуваме. Започнахме като екип през 2005 г., но преди това трябваше сама да съм си шеф. Никога няма да забравя първите си пътувания: как съм изминавала 1800 км за два дни, пресичала съм два пъти границата, разтоварила съм и натоварвала два пъти камиона, видяла съм се с четирима клиенти... и съм била смазана от умора. Днес вече изпълняваме само по една поръчка на пътуване. И благодарение на тази професия сме посетили толкова много места – Нови Орлеанс, Сан Антонио, Ванкувар, Лос Анджелис, Лас Вегас...

Съвместният ни живот се събира в една малка кабина
В камиона разполагаме с кушетка, която е отделена от шофьорските седалки с плътна завеса. Този тип тежкотоварни камиони толкова са еволюирали, че в "спалнята" може да стоиш прав, без главата ти да опира в тавана, да спиш, без да се опираш в стените. Нашето превозно средство е оборудвано с кухня, хол, офис, кино, библиотека, гардероб, спалня и също WC. Забавното е, че докато си седя в леглото, мога да правя много неща: да отворя хладилника, да пъхна ястието в микровълновата фурна, да пусна телевизора, да си взема някоя книга от библиотеката. Под леглото ни има склад за инструменти, резервни части за камиона, работни дрехи и почистващи препарати.

Равенство – това е нашето златно правило
Нашата ултрамобилна резиденция е по-комфортна и пригодна за живеене, отколкото хотелска стая. Разбира се, заради факта, че сме поставени в постоянна близост и делим всичко, няма място за много изненади и любовни мистерии. Но, от друга страна, така научихме много един за друг и по-добре се познаваме. За да има мир по отношение на домакинството, сме разпределили задачите си по равно. Защото, ако единият е направил повече от другия, той ще непременно ще започне да се дразни и атмосферата в шофьорската кабина ще стане непоносима. Затова аз и Ричард се сменяме на волана на равни интервали според биологичния си часовник. Аз работя от 7 до 13 ч. и от 18 до 23 ч., а Ричард от 13 до 18 ч. и от 23 до 4-5 ч. сутринта. Да се търси адрес или да се зареди гориво се пада винаги на този, който шофира в момента. Това позволява на другия наистина добре да си почине. Ричард смята, че нямам равна в намирането на непознати адреси или за рисковани маневри на опасни места.

Никога не съм си казвала: "Това е мъжка професия"
Все пак се наложи да се науча да работя и напредвам в една типично мачовска среда. За да обезсърча свалячите, винаги носех синята униформа на компанията, която ме е наела. Не си позволявах нито грим, нито парфюм, за голяма ужас на Ричард. А когато спрем на паркинг, специално предназначен за нашите машини, стават много по-дръзки: натискат клаксоните, смеят се, пускат неудобни шеги. Нямат нищо общо с Ричард, който винаги ме е уважавал – и като жена, и като колега.

На моите родители им харесва как живея
Част от свободното си време посвещавам на личния си сайт и така моите родители могат да следят в пълни подробности нашите приключения в интернет. Особено баща ми, който много се гордее с мен. Като деца родителите ми ни бяха завели – мен и сестра ми – на обиколка из Канада с каравана. Този живот на номади, които постоянно пътуват сред природата, ме очарова. По-късно, когато заминах за Тексас с една приятелка, бях много впечатлена от един шофьор на камион, който ни качи на стоп. Ала никога, дори в най-големите ми фантазии, не съм се виждала на волана на такъв мастодонт. Все пак успях да осъществя мечтата си и нито за миг не съжалявам за избора си.

Още в 7 брой на списание „ТЯ!“: