Правилното название е „гейся“ с един звук, който е съставен от 4/5 „с“ и 1/5 „ш“. И всеки, който говори санскрит, ще го произнесе с лекота, но не и ако българският му е майчин език. И думата не означава проститутка, а „човек на изкуството“.

Зад вратите на Шимабара и Йошивара
През средните векове в Йедо (старото име на Токио) съществува специален квартал на удоволствията Йошивара, а в Киото той се наричал Шимабара. В тях актьорите от традиционния японски театър Кабуки, музиканти и художници съжителствали с търговци, сумо борци и проститутки. По това време първите гейши били мъже, които имали една единствена задача – да развличат високопоставените гости с танци, свирене на музикални инструменти, рецитиране на стихове. Ала настъпват тежки дни за Япония. Страната непрекъснато е опустошавана от междуособни войни.
При аристократичните фамилии първородният син наследява всичко, а за останалите единственият път е военната кариера. За обезнаследените дъщери на феодалите съдбата е още по-сурова – те остават буквално на улицата. Но в страна като Япония, в която йерархията от незапомнени времена е на почит, обикновената проституция е невероятно унижение – за тази цел са многобройните осиротели момичета от народа, които трябва да продават тялото си понякога за една паница с ориз.
За младите обеднели аристократки остава едно – да използват по най-добрия за тях начин уменията си да свирят, пеят, рецитират стихове, познанията си по сложния японски церемониал и етикет, по краснопис и изкуството на чайната церемония. Не минава много време и тези услуги стават толкова популярни, че започват да изместват традиционните, които се предлагали на ниска цена в бордеите на Шимабара и Йошивара. Затова през ХVІІ в. властите решават да регламентират тази дейност. Гейшите трябвало да носят просто украсени кимона, на клиентите („гостите“, както учтиво ги наричали) било позволено да прекарват в Йошивара и Шимабара не повече от денонощие, всички подозрителни и непознати посетители били издавани на властите. Всички гейши били картотекирани и плащали данъци.

Силен грим, тежко кимоно, трупчета вместо възглавници...
Някогашната си слава гейшите дължели не на чисто сексуалните си услуги. Истинското очарование на тези жени било в умението им да водят разговори с мъжете като с равни. За постигането на всичките интелектуални и артистични умения след като този занаят престанал да бъде монопол на добре образованите аристократки, трябвало дълго, често 10-годишно обучение.
Но това не пречело на амбициозни родители да плащат висока такса, за да бъдат допуснати дъщерите им до него. Въпреки че знаели какво ги чака... Сутрин ставане рано. Грим, пред който и най-тежкият днешен макиаж, изглежда просто елементарен . В началото 11-15-годишната девойка полагала (и полага) скъп крем, след това натърквала бузите и гърдите си с восък, за да бъде сетне препокрит от белило под формата на паста. До началото на ХХ в. тази помада се наричала „китайска глина“ и се приготвяла на основата на олово. Тя се отмивала много трудно и съсипвала кожата на гейшата за по-малко от десетина години. Накрая тази мъртвешка маска се покривала с руж и пред клиента се появяло същество, сякаш излязло от филм за Дракула. Косата на гейшата също била подлагана на подобни опустошителни процедури – всяка седмица „мадам“ (съдържателката на дома за гейши „окия“) харчела немалко пари (около 500 днешни лева), за да мажат с восък косите си нейните питомки и така да поддържат характерните прически, които познаваме от филмите. И за да не ги развалят, „майко“ (гейшите ученички) спели като подпирали тиловете си на трупчета-възглавници. Днешните гейши носят перука и не правят такива саможертви в името на модата и традицията.
За разлика от обикновените проститутки, чието кимоно се разтваряло лесно отпред, гейши били толкова сложно омотани в своите 20-килограмови кимона, че разсъбличането им можело да обезсърчи и най-нетърпеливия мъж.

Мидзуаге и онова, което следвало после...
Във всички времена за японците най-желаната гейша е била девствената. И затова богатите мъже винаги били готови да платят добри пари за удоволствието мидзуаге, при което „неспокойният издатък, живеещ между мъжките крака, ще намери пещера за себе си“, както описвали деликатно акта на дефлорацията в Страната на изгряващото слънце. И когато идвало времето на този ритуал, „мадам“ обявявала нещо като търг, който печелел най-разпаленият кандидат. Преди да плати таксата, лекар удостоверявал, че девойката е „честна“.
След това посвещение (обикновено той се е извършвал когато момичето е било 12-15-годишно; днес законът е поставил долна граница 18 години), младата гейша била „промотирана“ от наставничката си или казано с прости думи, старата гейша обикаляла с нея домовете на клиентите си и навсякъде казвала по някоя добра дума за питомката си. След това гейшата вече можела да започне да „приема гости“.
По правило момичетата нямали право да се омъжват, но пък често се случвало клиентът да се влюби истински в гейшата и тя да се превърне в негова любовница. Обаче преди да се стигне дотам, японският „Ромео“ трябвало да уговори с „мадам“ какъв ще бъде откупът за неговата „Жулиета“. Освен това той трябвало да покрие част от разходите по обучението на гейшата. А след като откупел свободата й, се задължавал изцяло да покрива всичките й разходи и нужди. Затова не били редки случаите, когато любовта изстивала успоредно с олекването на кесията на японеца и той се принуждавал да преотстъпва гейшата другиму. Възможен бил и друг вариант – гейшата да наследи дома и бизнеса на своята господарка.

Отмира ли традицията?
През 1920 г. институцията на гейшите достига апогея си – те наброяват 80 000 момичета и жени или едно на всяко хиляда в 80-милионна Япония. Днес броят им е драстично намалял и не надхвърля няколко хиляди. Стотици млади японки мечтаят да станат гейши, но само малцина издържат суровия живот в домовете. Затова броят им постоянно намалява. В Токио са останали само около 1000, а в Киото – около 500. Те обитават традиционните домове за гейши, печелят наистина големи суми и са финансово независими. Разхождащите се по улиците на квартала Гион в Киото „гейши“ са или „майко“ (ученички) или статистки, които могат да предложат единствено услугата „снимка с турист“.

Чужденка разби монопола на японките
Откакто съществува институцията на гейшите, сред тях никога не са допускали чужденки. Единственото изключение до ден днешен беше направено за австралийската антроположка Фиона Греъм. Тя не само се „промъкнала“ в тази толкова затворена каста, но и успяла да я изучи и да овладее професията в тънкости - биенето на барабан, изкуството на чайната церемония, воденето на приятни разговори, традиционните танци, както и умението да забавляваш мъжа. Наложило се и всеки ден да се упражнява да свири на флейта. Австралийката обещава, че когато се откаже от амплоато си на гейша, да заснеме филм за преживяното от нея в Япония.

Петър Голийски

Още в 9 брой на списание „ТЯ!“: