Според психолозите завистта е разрушителна емоция, която лесно може да прерасне в гняв или агресия, насочена към обекта, на когото завиждаме. Без да се обявява официално, в службата започва подмолна битка, в която няма победители.

Какво представлява?

• Завистта е пряко свързана със склонността ни да съдим другите. Тя е резултат от собствените ни субективни разбирания за справедливост. Когато някой колега получи нещо, което според нас не заслужава в тази степен, в която ние (пак според нас) го заслужаваме, възниква завист. Особено ако това става, без да се вдига много шум. В такъв случай си казваме примерно: „Е, как стана така, че точно тя получи повишението? С какво го заслужи?”

• Тя често се прикрива с коментари относно справедливостта на дадена ситуация. Случвало ли ви се е да споделите пред колежката си: „ Иван не трябваше да получава годишната награда, смятам, че Петър е човекът, който я заслужаваше. Той постигна повече високи резултати в продажбите, но нали знаеш, който си има вуйчо владика...” Ние изтъкваме качествата на друг колега, в случая на Петър, който според нас заслужава да получи наградата, а принизяваме обекта на нашата завист, в случая Иван. В същото време имаме предвид себе си, отнасяме събитието спрямо нас самите, премерваме го с нашите мерки и го отразяваме навън като оценка. Съвсем умишлено използваме този модел на поведение, защото не искаме да изглеждаме завистливи и лоши в очите на околните, а предпочитаме да ни приемат като загрижени и справедливи колеги.
  

• Рядко я откриваме и признаваме пред себе си. По-често я виждаме в другите, насочена към нас или към близки хора. Замисляли ли сте се колко пъти, обсъждайки с колеги отношението на други хора към вас, сте правили и слушали коментари от рода на „Мисля, че той ми завижда.”? Дали изобщо някога вие сте казвали или чували: „Мисля, че аз му завиждам.”? Статистиката, естествено, е в полза на първото. Какво се случва, ако изпитвате завист? Първо идват огорчението и тъгата, защото не притежаваме нещото, което има другият и което ние бихме искали да получим. В съзнанието ни първо възниква преживяване на загуба на ценност, която за миг сме си представили, че е наша, поставяйки се на мястото на този, който я има или се е сдобил с нея. Нещо като виртуална загуба, но с истинско преживяване на загуба. След това идват гневът и агресията.

• Завистта се появява в детството ни, когато често или грубо са ни отнемани блага, които след това са давани на друг (например на по-малък брат или сестра). След време ще бъдат много ситуациите от реалността, които да събудят за живот това минало преживяване за несправедливо отнемане на нещо, което мислим, че ни се е полагало. И тъй като сме вече зрели хора, ние имаме възможността да се борим и отстояваме интересите си. Съвсем малко ни трябва, за да мобилизираме сили и да се опитаме да се противопоставим. Друг е въпросът, че в действителност, тук и сега, нищо наше не е отнето.

Как да се предпазим?
За да не ставаме обект на завист, е добре да се откажем от секретността при управлението на собствените ни проекти. Притворството, съзаклятието, шушукането и анонимността събуждат най-различни догадки за корупция или нещо нередно в работата. Всички усилия, които правим и етапите и стъпките, които предприемаме, за да постигнем даден резултат, трябва да бъдат видими за колегите ни. Осветляването на приносите ни е задача и на ръководството, но никой не може да се погрижи толкова добре за нас, колкото ние самите. Реакции от рода на „Е, как стана така, че той изведнъж постигна това?”, които стоят в основата на възникването на завистта, в такъв случай не биха били възможни. Въпреки това обичайното поведение е точно обратното, нагласата е по-скоро: „Недей много-много да приказваш какво и защо правиш, за да не ти завидят другите!”. Напротив, за да не възниква завист в офиса, е важно проектите и задачите, които извършваме, да се управляват прозрачно и демократично. Хубаво е работните планове да се поставят за обсъждане пред всички, а след като е ясно какво трябва да се направи, да се поканят членовете на екипа, които притежават необходимите умения, да се включат в изпълнението им. Всеки, който смята, че притежава нужните качества, трябва да се чувства свободен да заяви своя интерес и публично да се ангажира с определени отговорности. Така никой няма да бъде пренебрегнат и ощетен. Отговорностите и рисковете ще бъдат ясни. Добре е резултатите да се докладват периодично отново в същия формат – в рамките на работни съвещания, на които присъстват всички от екипа. Само при подобна култура на управление ще се усеща справедливостта! А в среда, в която съпричастността между колегите е силна – и в случаите, когато става дума за успех, и когато става дума за провал, завистта не вирее!

Страницата подготви: Маргарита Кабурова
със съдействието на д-р Владимир Сотиров, психиатър, управител на амбулаторна клиника „Адаптация“

Четете още в новия бр.39 на „Журнал за жената“